Венеция
Ако някой мисли, че от този разказ ще научи нещо повече за забележителностите във Венеция, описани в милион пътеписи, по-добре да не си губи времето. Тук аз ще разкажа как оцелява семейство в непозната среда и с незначителни знания на английски език на едно от най-туристическите места в света.
И така – била съм във Венеция с дъщеря ми, но всички знаем, че Венеция е романтична дестинация и затова e най-добрият подарък за любимия. И … билетите за самолета са купени, хотелът е букнат и дори имаме билети за влака от Местре до Рмини с идеята да посетим и Сан Марино.
Пристигаме на летище Тревизо около 7 вечерта. По насоки от различни сайтове тръгваме да търсим автобуса за Венеция. И след като се поогледахме и поразходихме установяваме, че автобусът е спрял срещу изхода на летището и ни чака. Абсолютно сме уверени, че този автобус ще ни закара до някъде и после трябва да хванем влак за Венеция. Е, после май се оказа, че не е било нужно да се прехвърляме на влак, ама какво да се прави… толкова сме ориентирани. Стигаме до гара „Местре“. Шофьорът се опитва да ни обясни, че билетът ни е до Венеция и не трябва да слизаме, ама ние сме упорити. Слизаме. На гарата попадаме на изключително внимателен младеж (от арабски произход), който ни показа как да си купим билети до крайната ни дестинация. А влаковете се оказаха през 1,2,3, 4 минути… И са полупразни… Младежът ни показва как се валидират билетите и вече сме на гара „Санта Лучия“. Справихме се с набора от чужди думи. Ключовата беше „HELP!”. Усвоила съм я.
Пред нас е Гранде канале. И аз със замах показвам откъде трябва да го пресечем. Вече сме на острова. Часът минава 8 и правя предложение първо да вечеряме, а после да търсим хотела. Получавам порция упреци за това колко не разбирам ситуацията – как ще спим под някой мост, защото може да не си намерим хотела. Вярвайте ми – обичам да се губя във Венеция. Тесните улички, изскачащите мостчета, тунелчета и всичко онова, с което не сме свикнали е очарователно. Пускаме навигацията и започваме да се лутаме. Дълго… Искам да стигнем до моста „Риалто“, защото от картата, която имам, „Риалто“ е отправна точка. Но Кирил упорито следи маршрута по смартфона. Смарт, смарт… ама в един момент излизаме на ъгъла на паркинг и спираме, за да си вземем въздух… защото във Венеция няма улици, а следователно няма и коли. Ако искате да пътувате с кола до Венеция, вземете си стая в хотел „Арлекин“ – точно до паркинга. Там Кирил взима твърдо решение, вдига телефона и звъни на собственика на нашия хотел, за да го помоли да дойде и да ни намери. На английски… Получава учтив отказ и отново обяснението, с което вече разполагаме. Знаем, че трябва да намерим СУПЕРМАРКЕТ CRAI. Чувствам се както в ония реалитита, в които пускат двама в непозната среда и те трябва да стигнат до определена цел. Решавам да се наложа и … вадя моя телефон. Тръгваме мостчета, каналчета, малки площадчета. Прави впечатление, че малко са светещите прозорци. А прозорците там са големи. Правели са ги така, за да тежат стените по-малко върху завзетата почва. Най-после получавам съобщението „Целта ви е отдясно“. Е… и това беше малко „относително“, защото отдясно има много врати, а ние се оглеждаме за СУПЕРМАРКЕТ. Той се оказва далече от представата ни за „СУПЕР“ – просто приземен етаж на къща и ни е отляво и ни трябваха почти 10 минути, за да открием вратата на хотела ни. Всички врати ни изглеждат еднакви. Най-после набираме кода, вратата щраква и откриваме писмото, оставено за нас. Нали сме модернизирани, с помощта на Гугъл го превеждаме. Втори етаж, на вратата е написано името ми, закуската е от 8 и т.н….
Ура! Вече сме на заветното място и само след 10 минути сме готови за нощна разходка. Прекрасно време, спокойно, няма туристи… Е и ресторантчетата са празни, а собствениците ги премитат и затварят. Но стигаме до моста „Риалто“. Нямаме нужда от навигация, защото табелите са начесто и се виждат отдалече. Харесва ми да виждам Кирил как щрака ненаситно с фотоапарата. Дори и мен ме снима. Малко оглеждане, купуваме нещо за хапване, една италианска бира и поемаме към хотела. Връщаме се без изобщо да се загубим. Лека нощ!
Втори ден – започваме със закуската. Запознаваме се с Марко – собственика на хотела. С „чудесния“ ни английски се разбираме, че искаме за закуска кроасани, хляб, сирене, колбас и кафе. И… грешка. Не се казва „кафе“, а задължително „еспресо“. Иначе получаваш като нас – крушева чорба. Но нищо – ще пием кафе някъде по уличките. Но кроасаните бяха… величествено вкусни.
Така… предстои да вземем вапорето, за да отидем до островите. Разпитваме Марко, в помощ се притича естонска двойка влюбени, които превеждат от руски на английски и обратно. Взимам картата и самонадеяна от вчерашната сполука с ориентацията тръгваме да търсим гарата. Щрак, щрак, щрак… „Риалто“ и започваме да усещаме, че се въртим в кръг. Кирил е притеснен, че може да се окаже, че е снимал няколко пъти едно и също място. Гледаме в захлас маски, костюми, чанти, бижута, сувенири и какво ли още не… След като втори път минаваме покрай едно и също кафене, решаваме да опитаме истинско италианско кафе – еспресо, моля. Разпускаме. Тук трябва да отбележа, че когато бях във Венеция 10 години по-рано не си спомням да е имало празни, занемарени, прашясали магазинчета. А сега има. Обяснението може би е в пандемията.
Правим поредния завой и се оказваме пред непозната сграда, която обаче не може да бъде подмината, защото веднага впечатлява с арките си. Прилича на раковина. Пред нея са спрели групи, екскурзоводи разпалено обясняват. Спираме за почивка и влизаме. Палацо Контарини дел Боволо или Скала Контарини дел Боволо, което буквално се превежда „на охлюва“. Стълбището води до тераса, от която има впечатляваща гледка към покривите на града. Оттам се вижда катедралата „Сан Марко“, камбанарията на площада и част от Двореца на дожите. Този палацо е достъпен за посещения от февруари 2016 г., което означава, че през 2013, когато аз съм била там, не съм можела да го посетя.
Почивка, ако може да се нарече почивка изкачването на това стълбище, поемаме към площада „Сан Марко“, от където се надяваме да тръгнем към „Риалто“ и да се ориентираме към кея, от който можем да вземем вапорето. Да- вървим, обикаляме, оглеждаме. „Сан Марко“ го минаваме набързо. Минаваме през залива на докерите, виждаме отдалече Мостът на въздишките и тълпите туристи, затова го оставяме за „по-нататък“. Продължаваме по някакви сокаци. Ту се сливаме с тълпата, ту се оказваме на тихо място. Вървим, вървим… и излизаме до … Моста на въздишките. И тогава виждаме, че можем да се качим на корабче, с организирана екскурзия до Мурано и Бурано . Е, хубаво че е организирана, хубаво е и че има 5 езика, на които са беседите. Ама ние не знаем нито немски, нито испански, нито италиански, нито френски или английски достатъчно. Но като гледах хората около нас, те пък какво като ги знаеха – никой не ги слушаше. Така – все пак успяваме да стигнем до Мурано. Присъстваме на демонстрация. Показват ни как се прави ваза, как се оцветява стъклото и за да е убедителен, майсторът за това колко е висока температурата, слага листче хартия, която се самозапалва. Следва статуетка на конче от стъкло. Екскурзиантите ръкопляскаме на 6 езика (и български). Лекцията, разбира се, е придружена и от търговски обект. Красиво е и стоката е с маркировка за оригинал. Но е забранено снимането. Кратка разходка и отново сме в корабчето. Пътуваме към Бурано. Сега да ви предупредя – на откритата палуба може да е по-малко студено, отколкото в уж затвореното помещение долу. Става течение и никак не е приятно. Но аз успявам да се вмъкна рано и се залепям на завет до стената. До тук времето е с нас. Дори понякога слънцето пробива през облаците. Не е горещо, но не е студено, няма вятър и дъжд. Пристигаме на Бурано. Вървим покрай весело оцветените къщички. Все се сещам за Джани Родари. Приказно ми е. По главната улица на градчето е пълно със сладкарнички и този път имаме време да поседнем. Еспресо и тирамису, моля! Е, тук следваше издънка – моето тирамису беше извадено от фризера. Замаяват ме, че било с „джелато“ – хайде, моля, моля… Както и да е… Дантели и сувенири ни заливат отвсякъде.Неописуемо е. Трябва да се види. И … аз се ловя на един от най-елементарните трикове. Продават ветрила: 3 за 5 евро. Тези, на които пише „Италия“ или „Венеция“ са меко казано грозни. Избирам 3, на които има изрисувани цветя. Решавам, че не са достатъчно и избирам още три. После… да кажем час по-късно, си давам сметка, че същите мога да ги намеря за по левче във всеки китайски магазин в България. Ама нищо де – да не би да ми е за пръв път да съм се минала?
Качваме се в корабчето, което трябва да ни върне до брега на Венеция и времето започва да става мъгляво. От някъде се появи вятър и нещата стават неприятни. Но без проблеми се прибираме в хотела, кратка почивка и правим план за следващия ден – отиваме, оставям багажа на гарата, пътуваме през Гранд канал до Сан Марко. Разхождаме се и се връщаме пеша до гарата, за да хванем влака в 2 ч и да стигнем навреме до гара „Местре“ и да продължим до Римини. Планът е добър и решаваме да проиграем ходенето до гарата… за всеки случай. На връщане избираме кръчма – ресторант „Тома“. Сядаме и си поръчваме разни италиански-венециански неща. Аз вино, Кирил – нещо,което много напомня кампари и което той не би пил при други условия. За мен – паста с морски дарове. След като се обяснихме, че има черна паста, но няма черна паста с морски дарове, кандисвам и на бяла. Кирил проверява как е истинското капрезе и си поръчва сепия по венециански. Разочаровани сме само от капрезето – изненада е, че го поднасят неовкусено, но пък моцарелата е заменена от бората и това ни харесва. Всичко друго е превъзходно. Другия път ще си поръчам ризото. Не знам кога… Излизаме от тратория „Тома“ и откриваме, че всъщност сме съвсем до супермаркета – отправна точка за нашия хотел.
Ставам рано и правя опит да накарам Кирил да отидем до рибния пазар. Не успявам. Излизам, разхождам се сам сама по улиците на Венеция. Прекрасно е – срещам няколко човека, които умислени вървят, мисля си, че са на работа. Разхождам се до „Риалто“ и отново съм на рибния пазар. Подвиквания, забързани мъже подреждат стока, припяват с някакво радио. За втори път съм на това място и за втори път се чувствам като откривател. Събуждането на града е преживяване, което малко хора изпитват. Обикновено сме мързеливи, уморени, неподготвени да открием как потокът от хора расте и расте… Яд ме е на Кирил. Може да спи всеки уикенд – това, което е тук може да не се повтори. Само ако знам колко още повече ще ме ядоса след час… Спирам в сладкарничка, наслаждавам се на кафето и се подготвям за закуската в 8. Прибирам се в хотела. Кирил, разбира се не бърза да става, сега му е важно да купи през интернет билети за влака до Местре. Аз съм кълбо от нерви, защото искам да го заведа и да му покажа толкова неща, а той… се доказва като технократ. След като почти ме е разревал, най-после поемаме към гарата. Оставяме багажа и си купуваме билети за вапорето номер 2А. След като сме изчакали на опашка с още 200 човека се качваме в корабчето и най-после успяваме да погледнем на острова от водата навън. Водни таксита кръстосват наоколо. Гондоли разхождат туристи. Ей там има и светофар (виж ти!) Отново много щракане – целият път е документиран от камерата. Слизаме и сме на „Сан Марко“. Мечтаех да съм там когато няма много хора. Този път не ми се получи. Може би в някой друг живот. Така- сега вече имаме възможност да разгледам всичко – часовника, камбанарията, катедралата, библиотеката, статуята на венецианския лъв, Св. Георги, Двореца на дожите…времто минава. Четем беседи, запознаваме се с историята и поемаме по обратния път. Рибният пазар е почти разтурен, взимаме си сбогом с уличките, които почти сме научили наизуст. Предлагам да спрем да починем. Най-романтичното място в цяла Венеция се оказва кафенето на гарата, не, не – не кафенето: „Вземи си кафе и седни в чакалнята!“. Не съм готова да понеса това отношение към Венеция. И о, „чудо!“ – пристигаме на гарата навреме, за да се качим на влака за Местре. Там следва изненада. Купеният ни преди почти месец билет до Римини се оказва излишен, защото брат ми идва да ни посрещне с автомобил и пътуваме заедно до Сан Марино. Няколко бензиностанции и кафета по-късно пресичаме границата на независимата република Сан Марино. Сашо ни оставя в хотела и трябва след час да се видим в кръчмата, в която имаме запазени места. Започва едно лутане по стария град на Сан Марино… И добре че е така-успяваме да разгледаме обстановката и да придобием представа за атмосферата. Стръмно нагоре. Защото Сан Марино е като купа сено, а ние трябва да се изкачим почти до върха. Да намерим ресторантчето се оказва трудна мисия. Отново сме подведени от навигацията. В последствие се оказва, че проблемът е в нас – не сме изпълнили правилно инструкциите и точно когато почти се отказваме, съвсем неочаквано за нас самите, се озоваваме пред ресторанта. Тук сме… ехо… Следва пълна наслада с вечеря и хубаво вино, някои казват, че е била и с хубава бира, но аз не знам… не съм опитала. Оставаме до късно. Започват закачки с персонала. Изобщо –една прекрасна семейна вечер, завършила подобаващо.
За съжаление утрото ни изненадва неприятно – дъжд и мъгла. Програмата с изкачването на Кулите и гледката от тях просто отпада. Не ни остава нищо друго освен да потеглим към … Падуа.
И ако във Венеция не сме се насители на препускане по улиците, ако в Сан Марино не ни е било достатъчно, в Падуа имаме нова възможност. Разбираме, че Падуа е градът на сан Антонио. Негова статуя се издига в средата на площада в историческия център на града. Пространството е заобиколено от воден канал, на брега на който има много статуи. От тия дето като ги видиш и можеш да познаеш какво е искал да ни „каже авторът“ – впечатляват всякакви детайли, пресъздадени са движения, емоции…
Бързаме към катедралата. Пред „Сан Антонио“, в студа музикант свири на роял. Неделя следобед е. Катедралата е пълна с хора – туристи и богомолци. Движим се в колона, за да зърнем красотите, вплетени в стените и куполите. Времето започва да ни притиска и си обещаваме да се върнем, за да разгледаме града на спокойствие. Брат ми обаче е набелязал минаване през ботаническата градина и надзърване в параклиса „Скровени“ с фрески на Джиото. Греда. През ботаническата градина се минава срещу такса, а входа към параклиса така и не успяваме да открием. Нищо… И това остава за следващия път.
Малко по-късно изпращаме Алекс на летище „Марко Поло“ и финишираме на „Тревизо“.
Чао, Италия! До нови срещи!