Текст ……..
Когато тръгнах за Америка нямах никакви, ама никакви очаквания. Не съм проявявала никакво любопитство и се водех единствено от желанието да отида на друго и по-различно място. Първата „тръпка“ ме обзе в американското посолство, където си повтарях на ум, че дори и да не ми дадат виза, няма нищо страшно, но в същото време в мен се беше настанило чисто човешкото желание и спортна злоба да се сравнявам, да се боря, да участвам в някакво „състезание“ и да го спечеля. Преодоляването на това първо препятствие доведе и до нетърпението да прелетя тия 8354 км до Чикаго. С прекачване в Мюнхен.
Мюнхен ни посрещна подреден по немски. Летището е голямо. Попаднахме на българин, който много бързо ни преведе през всички пътечки,ескалаторчета и ни качи на влакчето до нашия изход. Толкова бързо, че не се сетих дори да снимам за какво става дума. Знам, че и без него щях да се оправя, но човекът много помогна.
По време на полета до Чикаго през по-голямата част бяхме над облаците. Но видяхме малка част от Исландия и Гренландия.
След като Кирил научи „задължителните фрази“, за да може да премине през паспортната проверка и митница, аз се справих безупречно с няколко думички. Просто казвах „хелп ми, плийз“ и след това „тенкю“, защото всички знаеха с какво точно трябва да ми помогнат: при регистрирането на влизане, после и когато си взимахме багажа разбраха, че искам да ми подадат куфара. На излизане от летището се представих отлично без да кажа нито дума, но подавайки правилния документ. Накрая дори и Кирил призна, че съм отличничка.
И ето ни стъпили на американска земя. Датата е 4 септември, а утре Лора – нашата домакиня има рожден ден.
Първата ни разходка е в Милуоки – малко музей и ресторант на брега на реката. Накратко за музеят – има всичко – природонаучен, археологически, етнографски отдел… Много неща. Има кътове на всички държави, на най-забутания край, лошо подреден като сергия за сувенири е и нашият – българският павилион.
Разходката в града беше приятна. Милуоки се намира на брега на езерото Мичиган, а на това място в него се вливат три реки. Милуоки ме изненада с подвижните си мостове.
След разходката започна първото ни голямо приключение. Отправихме се към Торонто. Това ни даде възможност отново да видим отдалече Чикаго. Преминахме през Индиана, после пресякохме границата с Канада и най-после сме близо до Торонто. Това, което ни впечатли бяха местата за почивки – рест арея. Къщички с тоалетни и бани, в алеите около тях имат място за скара. Почти никъде не се търгува с нищо. Паркингите са огромни. Има карти на пътя и района. Тук спират и камиони, за да почиват шофьорите.
Мишо и Юлия ни посрещнаха в дома си в едно от предградията на град Торонто – Мисисага. Население – 720 000 – истинско „село“. Имахме два дни, в които да разгледаме Торонто. Прекрасен град. Съчетание на модерна и „винтидж“ архитектура.
В Торонто има и романтични къщи, които се приемат като атракции – Каса Лома. Тази е построена от баровец, който почти е успял да живее в нея. По-нататък са административни билдинги, на последните им етажи стоят логата на познати и в България компании.
Торонто е уникален град. За разлика от Чикаго, там няма много земя за строителство в центъра на града. Затова строителството на административни, а и на жилищни сгради, е високо. Според Мишо и Юлия много от сградите са изникнали преди не повече от 20-25 години.
Една от главните атракции на Торонто е посещението на най-високата сграда -Си Ен тауър – култа, с въртящия се ресторант. До 2007 година това е най-високата сграда в света.
Масата само привидно е празна. Беше вкусно, но главното беше, че „летяхме“ над Торонто. Казват, че в хубаво време от кулата се вижда и „Ниагара“. Не видяхме водопада. Поне не оттук.
Видяхме и една по-различна страна на Торонто . Тази част на града е по-европейска. Тук най-после преодолях часовата разлика и гледах всичко с ококорени очи:
Това е районът Дистилъри дистрикт (ако съм го написала правилно трябва да означава нещо като район, в който се прави бира). Създаден е наскоро, въпреки, че има вид на отдавна съществуващ и целта му е да има пешеходна зона за туристите. Кръчмите са по вкуса на мъжете ни и те си поръчват по „един лакет“ бира.
А ето и нещичко за Мисисага или по-скоро обяснението на какво дължи бурното си развитие. Предградието е огромен град. На езика на местните индианци името на града означава „Тези на края на голямата река“ и макар да е сателит на Торонто, днес е шестият по големина град в Канада. През 1978 г. наброява около 200 000 жители. По това време Хейсъл Маккалиън е 57 -годишна и е избрана за пети кмет на града. Това се случва още 12 пъти. Маккалиън се оттегля през 2014 г. като се пенсионира на 93-годишна възраст.
Ръководеща със замах, в края на своя последен мандат тя оставя конгломерацията от три малки градчета превърнати в огромен град, в който се развиват много фирми. Въпреки политическата си кариера, Хейсъл Маккалиън преди да стане кмет е отгледа 3 деца и са я познавали като отлична домакиня.
Приятелите я наричат Урагана Хейсъл. По случай 90-я ѝ рожден ден получава редица признания от свои съмишленици, като я обявяват за явление. Уважаваният канадски ежедневник „Торонто стар“ по този повод пише: „Кметицата пое града през 78-а година и започна строителство, планиране, трансформиране на града и превръщането му в голям, красив индустриален, търговски и културен 700-хиляден град от първостепенно значение. Тя има забележителната способност да усеща пулса на обществото. Животът и градът се преплитат в нея. Тя е народна жена, която със строго око контролира живота в града.“ Това, което се знае със сигурност за Хейсъл Маккалиън е, че никога не е обещавала нещо, което не може да изпълни. В интервю тя казва: “Не им обещавам (на избирателите ), че ще намаля таксите или ще се премахнат някои такива. Аз им обещавам, че това, което плащат като тàкси, ще бъде използвано пълноценно и по най-добрия начин. Аз не обещавам неща, които смятам, че няма да изпълня“.
След Торонто дойде ред на Ниагара. Пътят е около 100 км. Минахме през градчето Ниагара фолс. Направиха ни впечатление къщите – кипри и без ограда.
По пътя спряхме и на Ниагарските водовъртежи. Над тях е направена въжена линия – туристическа атракция сред природата. Под нас се движеха корабчета, подхвърляни от бързеите. Разказаха ни история как заблуждавали емигрантите, че са минали през границата. Те са си мислели, че на другия бряг е САЩ, а всъщност това е Канадска територия.
За да стигнем до голямата вода. Описанието може да го прочетете в пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и до назад“. Аз просто онемях пред вида на това огромно количество вода. Ниагара може да не е най-красивият водопад, но понятието „много“ се изпълва със смисъл когато застанеш пред него. Много вода, много мъгла, много хора, много атракции… Много различно от всичко, до което са се докосвали погледът и съзнанието ми. Пред врящия казан на „Подковата“ гледката е неописуемо красива, но емоцията да влезеш в близост до водата не може да се запечата нито на снимка, нито на картина. Да видиш дъга на това място не изисква особен късмет – достатъчно е времето да е хубаво. Имаше дъга, защото беше слънчево и светлината идваше зад гърбовете ни.
След Ниагара, най-голямата емоция при завръщането ни в „щаб-квартирата“ в Ню Берлин, е да разгледаме музея „Харли и Дейвидсън“ . Признавам, познавам хора, които биха били впечатлени много повече от мен. Но и аз намерих с какво да се забавлявам…
И така… стартирахме операция „Гранд Каньон“. Летяхме с компанията Frontier до Лас Вегас. На летището почти се изгубихме. Преди да стигнем до там, обаче, се насладихме от високо на мечтани, познати и изненадващи щати. След като напуснахме Уискънсин, облаците се разпръснаха, за да видим кръговете на Небраска. Всъщност, това е центровото напояване, което е превърнало части от 8 щата от пустиня в място за интензивно отглеждане на селскостопански култури. Стигнахме до планинския пейзаж на Колорадо, познат ни от „Доктор Куин Лечителката“. И отново последва пустиня, а в пустинята – прорези. Летяхме на Гранд каньон – Аризона. Дори високо от небето проломите се виждаха ясно – величествени, извиващи се, та чак накъдрени. А след това и пустинята Невада. И сред пустинята – язовир. „Мийд“ – най-големият язовир в САЩ.
И вече сме на стрипа – главната улица на Лас Вегас. Тук видяхме едни от най-големите световни забележителности – Айфеловата кула, египетските пирамиди, моста „Реалто“, Статуята на свободата… За какво му е на човек да ходи по света – може просто да се разходи по Стрипа. Градът не спи. Тук ми се объркаха понятията за рецепция и лоби в хотел. Направено е така, че да имаш всичко на едно място и най-вече да задоволиш желанието си за хазарт, да оставиш колкото е възможно повече пари на тези „дяволии“ без да излизаш навън. Всеки хотел си има своите атракции. „Беладжио“ – фонтаните и разкошните зали, декорирани с цветя, „Венеция“ – каналите и гондолиерите, които пеят истински италиански канцонети, нищо, че повече приличат на китайци. Нашият хотел „Фламинго“ си има истински зоопарк с истински фламинга. Построен е на мястото на първия хотел в Лас Вегас, който също се е казвал „Фламинго“. Негов собственик е бил гангстера Бъгси Зигел. Той, въпреки тъмната история на живота му, има паметник в прилежащия парк. В „Пирамидата“ има музей на Титаник.
Жегата е труднопоносима, но защо ти е да излизаш навън? Там е 44 . А вечер? Вечер градът започва да пулсира с ритъма на десетки спектакли и концерти. Точно тогава е най-добре да се качиш на колелото, което е копие на Лондонското око:
Лас Вегас е изходен пункт за едно от най-вълнуващите места на целия континент – Гранд каньон. Екскурзията ни я подари Габи, който преди това уреди и преспиването ни в три от най-големите хотела на града – „Фламинго“, „Бейлис“ и „Саут пойнт“. За каньона се тръгва рано – още в 6 сутринта и тогава видяхме за малко градът почти безлюден. Преди пътуването бяхме инструктирани и разделени на групи според заявения маршрут. Ние тръгнахме към по-далечната точка, там където казват, че е по-красиво, но пропуснахме възможността да минем през „прозрачната подкова“ в западния край. Това е мост над каньона, който вдига нивото на адреналина.
Пътувахме почти 4 часа, за да имаме около час да се насладим на това природно чудо. Преди да стигнем до там обаче, спряхме до чудото, плод на човешкия гений – язовира „Мийд“ и стената „Хувар Дам“. Той се намира на 48 км от Лас Вегас. Дълъг е 180 км, побира 35 куб.км вода. Носи името на хидроинженера, който е проектирал това съоръжение. „Хувър бент“ или язовирната стена Хувър Дам“е стоманобетонна дъгова гравитационна язовирна стена с водноелектрическа централа, построена в каньон на река Колорадо. Тя е границата между щатите Аризона и Невада. Наречена е на президента Хърбърт Хувър, защото той участва активно в нейното планиране и построяване.
След подкрепяща закуска и обяд спряхме на едно от местата за туристи. С Кирил успяхме максимално да се отдалечим в едната посока, а после да се върнем и да видим и Ангелския мост. Стояхме пред величествения пролом, необятен за очите ни и необятен за човешкия ни разум. Дълбочината му достига до 1800 м, но казват, че жегата долу е наистина непоносима. Ширината му е различна, между 6 и 29 км, в зависимост от това как си е играла река Колорадо през последните 5-6 милиона години със земната повърхност. На места ясно се различават различни геологически слоеве. Каньонът е дълъг почти 450 км. И е една от земните забележителности, които се виждат от космоса. Няма смисъл да коментирам оттук нататък. Невъзможно е да се обхване всичко. Кирил се опита да го снима, ама не му стигна времето.
Тръгваме си. По пътя срещнахме много стада елени. Пътят на връщане е същият – част от най-легендарния път в света – Шосе 66. С дължина малко под 4000 км то е свързвало Чикаго със западното крайбрежие. Преминавало е през осем щата: Илинойс, Мисури, Канзас, Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния. Изиграва огромна роля по време на Голямата депресия, когато много американци търсят щастието си в Калифорния. През 1960 година в САЩ стартира телевизионният сериал „Route 66“, в който пътуването е представено, като символ на свободата и желанието за търсене на себепознанието. Сериалът поставя началото на новата вълна филми за пътуване и пътешествие, като най-известният филм е „Волният ездач“. През миналия век, освен във филми, шосе 66 се споменава в различни книги, пиеси и песни. Казват, че това е един от най-живописните шосета в САЩ, но на много места вече е „превзет“ от магистралната мрежа. Шосе 66 е символ на Америка през 20 век . Днес е най-вече реклама.
След Гранд Каньон нямахме много време за почивка, защото Живко ни организира и екскурзия до Лос Анжелис. Програмата ни беше набелязана от Габи и изпълнена почти цялата. Започна с прекосяване на пустинята. Минахме през място, на което имаше официален знак, че можем да срещнем извънземни. От търкалящи се трънаци в Долината на смъртта до зелени оазиси – това беше гледката по магистралата. Първата ни среща с Града на ангелите беше от високо, от обсерваторията Грифит. Оттам се вижда както световноизвестният надпис „Holiwood“, така и градът. Обсерваторията всъщност е музей на физиката и астрономията, при това безплатен. Видяхме махало на Фуко. На стените са изрисувани най-големите открития на физиката. Менделеевата таблица е представена с всички елементи. Имаше още много демонстрации за това как се сменят сезоните (бяхме там точно преди есенното равноденствие), как се въртят планетите, как се разлага светлината, как се правят телескопите, планетариум и много други неща.
Срещу нас белееше надписа на Холивуд. Оказа се, че пътеката до там е около 3 часа, но заради множеството инциденти е разорана, за да не може да се преминава. И ни останаха само няколко километра, за да стигнем до Лос Анджелис. Разочароващ град… По никакъв начин не се доближи до нивото на другите градове. Мръсен, миришеше на урина, неподреден, без никаква архитектурна или стилова връзка между сградите – накратко отдалече беше по-красив. Но все пак бяхме пред Кодак театър и минахме през очертанията на червения килим. Вътре видяхме колоните с имената на последните 43 филма, спечелили Оскар през годините. С особена гордост седеше името на „Зелената книга“ – първият филм с участието на български артист-Димитър Маринов. А отвън видяхме звездите на звездите. Започна едно лутане в търсене на познати имена, но за съжаление те са толкова много, че не успях да открия нито Мерил Стрийп, нито Джулия Робъртс… Но видяхме и стената на славата, където се снимах до следите на Мат Деймън. А след това тръгнахме по известния Сънсет булевард. Не че щеше да ме впечатли, ако не бях чувала за него. Видяхме и един от хълмовете, на които се предполага, че живеят най-богатите. По Сънсет стигнахме до Бевърли Хилс. Ами – да – това е то друго измерение. В Бевърли всичко е различно – оградите, които разделят дворовете са по-големи. А някои направо крият къщите, но с много зеленина, много поддържани дървета…. И накрая стигнахме до края на шосе 66. Нали си спомняте, че ви разказах – намира се на плажа Санта Моника. Това е любимото ми място в ЛА! Може би защото ми напомня за Бургас. Океанът се оказа топъл, а аз се проклех 3 пъти, че не съм с бански. Но се снимах в обувките на Форест Гъмп, на неговата пейка, пред ресторант за скариди.
Завърнахме се до малкото, тихо и кротко градче Ню Берлин. Последната разходка е до Чикаго. Най- после видяхме и Чикаго. Красив град. Но е известен с престъпност и корупция. Трима от последните 4 губернатори са в затвора. Това ни го каза Костадин Даскалов – нашият гид.
Първата забележителност за нас стана железницата – тя минава не само над главите на хората, но и над цялото движение. видяхме и може би най-старият магазин за фотографски материали. Посетихме музея на Федералния резерв, където се запознахме с историята на долара, видяхме как изглеждат 1 млн. долара в банкноти по 1 долар и в 100-доларови купюри. Разходихме се по улиците и това, което не можахме да видим отблизо, го видяхме от върха на Сиърс тауър, известна вече като Уилис тауър. Какво запомних – бобчето… (някой ден ще довърша)