„Датите са 5,6,7 април…“ това бяха заветните думи, които изостриха сетивата и мисленето ми и аз бях готова да тръгна защото … ами просто съвпадаха с дните от априлската ваканция. Така за пореден път бях готова да си събера багажа и да пътувам към място, за което съм чувала, но за което никога не съм мечтала.
Думите бяха изречени от Ваня Шопова – изключителен професионалист – екскурзовод и специалист по гръцки и гръцка история. С Ваня тръгвам и накрая на света. Е… Метеора не е чак там, но пък се заформи достатъчно голяма група и очаквания за весело изкарване. 4 дами от младша до старша възраст: аз, Дафи, Мера и Лили. Към нас се присъединиха семейство Гълъбови, а ни очакваха и още едни мои приятели – Гери и Гошо Налбантови.
Групата, която така добре беше подбрала датите, тръгваше от Сливен и се готвеше за нощен преход. А ние трябваше да ги посрещнем след 2 часà в Пловдив. Това не беше най-удобното решение и карето дами решихме да удължим (или по-скоро да „разширим“) екскурзията с един ден, прекаран в югозападна България, като тръгнем по-рано.
Така тръгваме още на 4-ти април сутринта, за да поспрем и да пием кафе във Велинград.
Обядваме в село Баня. А след това се отбиваме до чудната църква „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ в Добърско. Научаваме за 460-те изобразени светии, 36, от които не по канон, са жени. Иконостасът също не е по правилата – 12-те апостоли са в цял ръст. Виждаме и култовите рисунки „Исус Христос в ракета“ и „Богородица в капсула“. Св. Петър ни проследява с поглед в която и точка да застанем и се възхищаваме на архитектурата на този паметник на културата.
Продължаваме през Рупите и стигаме до разкопките на древния Хераклея Синтика до Петрич. Там разбираме, че каменен надпис удостоверява, че точно това е градът на хераклейците. В останалото време преди вечеря решаваме все пак да се върнем до Мелник. Там Кордопуловата къща точно е затворила врати за туристи, но пък до нея се намира винарната на Шестака и ние ѝ отдаваме внимание. Виното ни прави още по-емоционални.
Карето вече е изключително весело и … изморено. И при целия избор на кръчми в Мелник (забравих да проверя дали има кръчма на всяка глава от населението на най-малкия град в България) толкова се затрудняваме да изберем къде да вечеряме, че решаваме да изпробваме ресторант „Бохем“ в Марикостиново. Препоръката беше от любезната ни домакиня в къщата за гости – Елена. Чудесно решение! Също като решението ни да тръгнем ден по-рано, да се наспим и да пресрещнем туристическия автобус в 7.30 сутринта.
Оттук започва втората част на приключението. Качваме се в автобуса и с радост установяваме, че имаме запазени седалки. Е, някои хора не уцелиха и седнаха точно там, където автобусът има една голяма широка греда и видимост от прозореца – нула. Но други се насладихме на всичко което ни заобикаляше. През по-голямата част от времето имахме изглед към все още заснежения връх Митикас на планината Олимп. А това навяваше много и прекрасни спомени от едно приключение със същата Ваня Шопова. Тогава цялото ни семейство изкачи върха, а това беше вълнуващия подарък за юбилея на Кирил. Колко е хубаво, че имаме такива прекрасни спомени!
До Метеора всеки ден пътуват български автобуси. Маршрутите им в повечето случаи са едни и същи. Няма статистика колко са българските туристи посетили това място, но се знае, че са много. Затова пак няма да разказвам история и забележителности. За тези неща може да се прочете много.
Разходката в Солун ни дава възможност за почивка от пътя. Спираме на църквата „Св. Димитър Солунски“ Преминаваме по ул. „Аристотел“ и хващаме гръцкия философ за палеца – така както правят всички туристи с надеждата да прелят малко акъл в размътените си от дългото пътуване мозъци. Разхождаме се по крайбрежната алея, стигаме до Бялата кула, която пази и цвета на кръвта. Оказва се, че журналистическата ми карта е изтекла само няколко дни по-рано и трябва да платя билет за входа. Пътуваме с корабче и се снимаме пред паметника на Александър Македонски и коня му Буцифал.
Това, което искам да отбележа е, че попаднах на страхотна група. Не станахме близки, но всички взаимно уважавахме елементарните правила и никой нито веднъж не забави останалите. Нямаше загубени, нямаше объркани. Не знам дали трябва да го споменавам, но голяма част от хората бяха учители. Ето затова и датите съвпадаха със свободното ми време през ваканцията.
А най-хубавото беше, че вечерта бяхме настанени в хотел в подножието на Метеора – в градчето Каламбака. Хотелът беше доста приличен, чист, с добра закуска, почти в центъра и за късметлиите с прекрасен изглед към скалите и манастирите в района. За другите – терасите бяха в обратна посока. Аз съм от късметлиите.
Тук вече най-после се сещам да попитам кой все пак е този туроператор, който се е заел с организацията. Името „Good day holiday” не ми говори нищо. Но адмирации за хората от фирмата: за маршрута, за избора на хотел и дори за това, че имаше осигурено огромно количество вода за всеки пътуващ, безплатно. Предвидено беше всичко – разпределението на времето за пътуване – да не дотежава, местата за хранене – да не би случайно да огладнеем и да се запознаем с колкото е възможно повече забележителности без да се отегчаваме.
След настаняването в хотела драпваме към високите части на града. Все пак в групата е Гери Налбантова, а тя това го може -организира и води. Дори успяваме да стигнем до византийската църква „Успение Богородично“. Гери енергично се опитва да разбере дали трябва да слагаме поли, но възрастната гъркиня едва ли разбира българското „Поли,поли…“ докато нашенката се опитва да ѝ покаже за какво става дума сочейки краката си. Е, поли… на гръцки е много… Но пък е смешно и забавно.
Вечерта завършва в таверната срещу хотела – тиха музика и узо, вино, салати, сувлаки и бира. Всички уморени си лягат преди нас. Нашето каре е най-бодро. Това е резултатът от хитрото решение да тръгнем ден по-рано.
На другия ден студен вятър ни кара да се навлечем с повече дрехи. След кратка обиколка в търсене на кафе, всички в 9 часа сме в автобуса и тръгваме да откриваме нови светове. Спираме в работилница за икони. Посреща ни бесарабинът Владимир и ни запознава с изработването на иконите – материалът, върху който работят е платно. То се залепя върху дърво. Показва ни как се нанася варак, как се рисува от тъмни към светли цветове с темперни бои. Разяснява силите на най-известните икони. С чувство за хумор ни забавлява с билетчетата за томболата и ни показва „чудото“ с чашата на Питагор. Както си е редно след това започва алъш-веришът. Неизкушените сме малко.
Спираме пред първия от шестте действащи манастира. „Св. Никола Анапавса“ – той е в ремонт и е затворен Изградени преди хилядолетие тези манастири впечатляват не с изящество, а с духовната сила на техните строители. Какво сърце трябва да имаш, за да пренесеш толкова материал на такава височина и да изградиш храм. Трябва ти вяра, че има на кого да го завещаеш, вяра, че извършаваш свято дело.
Потегляме отново и усещам затопляне. Затова бързо се преобличам и вече съм в тон с другите – по рокля. Такова е изискването в манастирите.
След това и влизаме в „Преображение Господне“. Стъпала надолу, стъпала нагоре… Откриваме света на монасите – всичко е чисто и подредено. А на ден минават хиляди туристи.
Продължаваме към „Свети Варлаам“. Гледката е зашеметяваща. В подножието е градчето със съвременната цивилизация, но тук горе е мистично.
Надникваме към „Св. Стефан“, той вече не приема посетители. Последното ни изпитание е към „Св. Троица“. Пропускаме и метоха „Русану“.
Трудно е да се опише симбиозата между природа, архитектура и вяра. Изумителни скали, които сякаш някой е издялал с огромно длето. Фигури, които се чудиш как стоят изправени и сякаш са устремени към това чисто и синьо небе. А наоколо всичко е цвят – като венец. Не знам дали има по-подходящ сезон от пролетта да посетиш това място.
Слизаме в ниското и влизаме в един необятен ресторант. Два етажа и места за стотици посетители. Заведението е на самообслужване. На втория етаж има 3 човека персонал – касиер, раздавач и преносвач. Кой и кога чисти масите не успяваме да разберем. Удивително! Измислили са го гърците!
Завръщаме се в Каламбака и предприемаме поход по сувенирните магазини. Другите в събота не работят. Опитваме се да изкупим всичко, но не успяваме… естествено.
Вечерта сме отново в ресторант – цялата група, но седим разделени по компании. На нас ни беше добре. Надявам се и на другите да им е харесало.
Походът ни за завръщането минава през Èдеса. Почивка, разходка, водопад, обяд и кафе. В този ред разделяме пътя. За малко да не разберем, че пещерата, за която платихме 1 евро и е по-малка от всекидневната ми, всъщност била на Афродита. Ама нейсе. Водопадът е пълен. Виждала съм и по-големи. И по-красиви. Но е приятно място. Гърците също го обичат и го посещават.
Ресторантът е пълен, повечето от гърците са облечени официално – идват от църква. Опитвам гръцкия цомлек и без да се извинявам им казвам, че моят чомлек е по-вкусен. Но пък всичко друго е супер. Но няма кафе. Нищо – пием го на крак и групата продължава към границата.
Спираме за почивка до град Грàвена. Стела е въодушевена – Грàвена е градът на гъбите. Няма как да пропуснем и да не купим нещо с гъби. Сладкàта са свършили, но аз избирам пакет ризото с манатарки. А групата си прави снимка пред гипсова гъба булка. Още малко и …
Вече сме на границата. След няколко километра ще сменим превозните средства.
Довиждане, Ваня! Довиждане, Пламен! Пожелавам ти готини групи, които биха оценили отличната организация. Good bye, Good day, holiday!
На връщане пътуваме по незавършената магистрала „Струма“, минаваме през северната тангента и се включваме по автомагистрала „Тракия“. Часът наближава 10 и се оказва, че единственият работещ ресторант е турският – преди Пазарджик. Три от карето сме доволни – шкембе, агнешка супа – вкусотии. За Мера – няма място за пушене, няма нищо свинско и хлябът, който ѝ предлагат е с прекалено много сирене… Нищо – повече у дома. А домът е наблизо – няма и 100 км…