Да не започвам твърде отдалече, но първото предизвикателство да стигна до Мачу Пикчу дойде от книжката „Всяка добра жена заслужава да има любовник“. Без да ме е разтърсил сериозно сюжетът, ми стана интересно, че до този голям туристически обект има пътека, която героините преминават за няколко дни, с преспиване на палатка. Следващият импулс получих чисто „фразеологично“. След като се качихме на Пунта Пеня и синът на мои приятели обяви, че всичко останало е „пунта Мара“, беше съвсем естествено „да пожелая“ и Мачу Пикчу. Спомних си за филма „Заветът на Инката“ и се появи поредица от обстоятелства, в които влизаше и това, че тогава „Алекстрек“ организира първото си пътуване до Перу. Така преди 7 години се избистри желанието ми да отида от другата страна на Земята. За реализирането му най-голям принос има съпругът ми Кирил, който прие образа на Дядо Коледа и заби последния лев в това начинание на връх Рождество.
Така 6 месеца и половина по-късно се явявам на Терминал 2 с позволените от авиокомпанията ръчен куфар и багаж до 23 кг. Килограмите не само че не са надхвърлени, но мога да събера и багажа на нашата ръководителка Петя, която явно знае добре от какво има нужда и е опаковала нещата си в един средно голям куфар. А аз…е, това как пренасям обемистия си багаж също ще стане част от разказа ми.
В самолета сме. Летим за Париж и вместо разписаните 65 мин. за прехвърляне на самолета до Лима ни остават 55…50.. все по-малко и … старт: летим по „Шарл де Гол“, а клипа от маратонското ни бягане изпращам гордо на Илияна Иванова, защото тя ми беше съидейник и треньор в подготовката за Перу. Е… после научавам, че в групата имаме две бегачки на дълги разстояния, а всички останали са с много по-добра подготовка от мен. Но това не помогна на някои от тях, защото 12 часа по-късно аз получавам големия си куфар, а двама от нашите разбират, че трябва да се справят в планината с това, което имат в ръчния си багаж.
Денят си отива, а ние се настаняваме в хотела. Късно е и няма къде да обменим пари. Нищо – ще го направим на другия ден. В хотелския ресторант ни приемат кредитните карти. И плащаме с удоволствие – севиче и супа криойа (криола). И двете са типични перуански ястия. Севичето е нещо като салата с риба, която е маринована сурова в сок от лайм. Супата е с мноооого фиде и яйце, пържено на око. Вкусно е. През следващите дни ще разберем защо перуанската кухня е обявена за една от трите най-търсени кухни след френската и китайската. Съботата е пред нас.
Рано сутринта ресторантът ни „отваря очите“. Не, не с кафе. Там кафето не е хубаво. „Черното злато“ се изнася необработено към Европа и в Централна Америка остава само нискокачествено зърно. Но закуската е богата, каквато никъде другаде не ни сервират, с много плодове. Някои от плодовете са екзотични за нас. Папаята не ни впечатлява, но всички харесваме гренадията.
Отправяме се към автогарата, взимаме автобус и през прозореца се запознаваме със столицата на Перу. Не е особено приветлива – мъглива е, а и студена. Но какво да се прави – зима е. Не е като нашата зима, но все пак – по това време на годината е такава. Забързани хора по улиците; нещастни, линеещи дръвчета по тротоарите; разхвърляни торбички, подмятани от вятъра… Хълмове обсипани с къщурки – пъстри, но някак тъжни. Водачката разказва, че в някои от тях дори нямат канализация и водопровод. Лима е една от най-безводните столици в света.
Пътуваме към Уарас. По разписание – 9 часа път. В действителност малко повече от 11. Отначало е пустиня. А после започват да се редят полета със захарна тръстика. Тук-таме се появяват селища. Виждаме и огромни площи на които се сушат чушки и царевица.
Пътят е хубав, макар и с много завои. Е… не навсякъде. Има места и със пропаднала настилка. Вече сме в Уарас, но касите за смяна на валута са затворени. А утре е неделя. Няма и да работят. Какво ще правим? Ами плащаме с кредитни карти. А вечерята е … перуанска: риба на пара в листо от някакво дърво подобно на палма и невероятно вкусно и сочно телешко със зеленчуци. Но стига с тази храна. Предстои първото приключение.
Роджър е гидът ни в околностите на Уарас. Околности… колко да са околности? Пътуваме 3 часа до първата ни пътека. Разбира се, разделяме пътя с почивка в малко градче и се натъкваме на нещо уникално – сладолед с вкус на кока, на бира, на всякакви плодове. Пълно е с туристи и много живот. Всички избираме коката – екзотика!
Забравих да спомена, че Уарас е на 3052 м н.м.в. А пътеката до гледката към езерото Парон ще ни изведен на 4200 м. Започва адаптацията ни към височините. Намирам се на надморска височина, на каквато никога не съм била. Предупреждават ни, че движенията ни не трябва да са резки. Трябва да вървим бавно и да се опитваме да не се задъхваме. Отначало се чувствам като робот. После се чувствам като тежест на цялата група. Почти всички са пред мен, но се справям. За разлика от другите не харесах листата от кока и така и не повярвах, че дъвченето на тази „шума“ може да ме тонизира. Но поне нямам характерните за височинната болест симптоми – не ме боли глава, не ми се гади и не съм замаяна. Освен от красота. Езерото Парон е вълшебно, приказно…или просто – забележително. То е една от перлите на Кордилера Бланка. Заобиколено е от снежни върхове. Водата му е тюркоазено синя. Намира се в националния парк „Уаскаран“, по името на най-високия връх.
Завръщаме се в хотела в Уарас. И за пръв и единствен път в Перу опитвам храна, която не ми допада – куи – печено морско свинче. Дали не беше добре приготвено или това е непоносимо за моето съзнание – не знам.
Следва най-голямото приключение.
Два дни в планината, на палатки, на височина от 4 400 м – ето затова избрах „Алекстрек“. Всичко започва много добре – отбиваме се до пазара в попътно градче. Накупуваме най-различни плодове. Опитвам да купя и бутилка вино, което се оказва трудна задача. Няма, няма… пак няма… купуваме и се оказва … писко. Дори не знаех, че перуанската ракия се казва писко. Мисля си – гледай ти – кръстили са си най-високия връх на алкохолна напитка. Все едно гърците да кръстят Митикас – Узо или ние Мусала да я наричаме Ракия. Оказа се, че легендата е друга. Просто едни от първите, изкачили Писко, решили да се почерпят с перуанска ракия и след време името се наложило на алкохола . Сега освен, че можеш да изкачиш Писко, можеш и да изпиеш едно писко. По-късно някои от групата откриха и насладата от коктейла Писко сауер.
Та както и да е – пазар – голям, пъстър, търговците белят картофи и ги продават готови за пържене. А картофи да искаш – десетки видове. И пак бързаме да се качим в автобуса. После спираме на прекрасно място. Носачите ни – разтоварват саковете. Вадят маси, столове, посуда. Ще ядем сред природата. Спрели сме до Женското езеро. По-нататък е и Mъжкото. Легендата разказва за двама млади и влюбени, на които не им разрешили да се оженят. А от тях останали като следи тези езера.
Събират всичко, тръгваме и вече сме на изходния пункт за езеро „69“. Номерът е случаен. Просто картографирали района, а местата нямали имена. Така езерото записали под номер 69. Така и останало. Според някои това е най-красивото езеро в района. И аз съм склонна да им вярвам, но все пак Парон остана в сърцето ми. Пътеката тръгва от къмпинг. Голяма табела ни уведомява, че до 16 часа туристите трябва да напуснат парка. Освен такива като нас, които с разрешение ще преспят в него.
И така – вече сме на път. Половината група „търчи“ напред. Роджър е изключително търпелив, но взима бутилката ми с вода и е категоричен, че той ще я носи, за да не ми тежи. Това води до момента, когато с моя развален английски казвам: „Роджър, уотър, плийз“. И така няколко пъти. А той се смее : „Ай ем Роджър Уотърс“. Трябваха ми 20 мин, за да се сетя кой беше Роджър Уотърс, но се сетих. Все пак присъствах лично на концерта му в София.
Стигаме до лагера. Палатките са разпънати. В кухнята ври супа. Имаме си и столова. Романтика. И тоалетната е готова. След малко слънцето се скрива. Става тъмно, но „звезди обсипват свода небесен“. Ражда се мисълта, че сме в многозвезден хотел. Роджър ни задава въпроси, подбрани с журналистически усет. Кара ни да оценим трудността на пътеката и да споделим колко сме доволни. А аз раждам още един бисер: „Някой ще каже, че съм луда – да дам толкова пари, за да ходя по тези баири!“. А по-късно споделям и това: „Ако искаш да убиеш жена си и тя да умре с кеф – прати я на тази екскурзия“. Никой не вижда, но знам, че само един поглед към гиганта Чакрарухи и сълзите вече са в края на очите ми. Измъчих се докато стигна до тези 4400 м н.м.в., но толкова е красиво… и знаеш, че тази красота няма как да я видиш по друг начин. Тук си като в котел заобиколен от остри зъбери и 6-хилядници с незапомнящи се имена, но знаеш, че имената са без значение. Смисълът е само в това, което виждат очите ти и чувства сърцето (за да не влизам в пълно противоречие с Малкия принц). А иначе имената на върховете са написани в програмата на екскурзията, но как да ги запомниш Артесонраху, Чакрараху, Уяндой, Чопикалки, Уаскаран, Китараху, Санта Круз. Любопитно е да спомена, че Артесонраху е върхът, който познаваме от емблемата на филмовото студио „Парамаунт пикчър“.
Нощта я избутваме някак си. Студено е, но с достатъчно дрехи на гърба и завити като пашкули в чувалите, студът не е големият проблем. Ние още не сме се адаптирали съвсем към местното време. Да се спи на земята не е най-удобното нещо. А височинната болест винаги виси над нас като дамоклиев меч. С радост установявам, че е време за ставане, измъквам се от „хралупата“ и ни посреща поредното кулинарно чудо – палачинки, разни сладкà, нещо като течен „карамел-му“. С чай от кока. Стягаме се и сме готови за път. Ще го видим най-после и него – езерото 69 или както тук го наричат – Лагуна 69.
До там пак стигам в последните редици. Но съм там и се снимам до табелата 4600 м н.м.в. Ако не си се снимал – все едно, че ни си бил. Но по-изумителното е самото езеро. Не мога да го опиша. Заобиколено е от планинските си стражи, които се отразяват в тюркоазеното му огледало. Има нещо, което ми напомня за Окото на Рила и се чудя какво е. А да – и двете са красиви. И над двете виси преспа сняг през юни. Но от Чакрараху се спускат и лавини. Прекрасно е. От езерото може да се продължи към базовия лагер за Писко. Предпочитам да не го правя. Аз и още трима човека слизаме до нашия си лагер. Оттам продължаваме към изхода на парка. Вървим и този път истински се наслаждавам на водопадите, които се спускат по реката, която идва от езеро 69.
След като отново сме в Уарас, започваме да мислим за последния голям преход. Той ще ни отведе до ледника Пастрорухи – най-големият тропически ледник, който вече се топи. Самите ние наблюдаваме пукнатината в неговата крайна част и е ясно, че скоро ще се смали.
Ранно ставане и имаме традиционната за хотела закуска: яйце – бъркано или на око по избор, хляб, масло и конфитюр. Всички избираме сок от ананас пред сок от папая и сме готови. Нямаме истинско кафе, но аз май вече съм свикнала с това, че няма да пия скоро такова нещо. Тръгваме на пътешествие – последен лъч от високопланинското ни приключение в Кордилера бланка. Спираме на няколко места. Едно многоцветно езеро – резултат от различната дълбочина и флората. Следва едно от малкото места в света, на които може да се види пуя. Тя е от семейството на ананасите. Пуите 30-40 години растат като храст, а след това от тях изниква дръвче. Обикновено е с бели и зелени цветове. Но ние не ги виждаме – след урагана Ниньо – всичко е почерняло.
Вече сме на пътеката за ледника. Мястото е интересно не само заради гледката. Там е зона, в която има много отпечатъци. Историята на развитието на видовете е разказана с фосили. Отпечатани са така ясно, както ясно са написани имената на много туристи. Включително и на една Теодора. На мен ми е много зле. Макар да изминах по-голямата част от пътя с катър, последните метри ми идват тежки. 5000 м н.м.в. не са шега. Напротив – този път наистина нямам сили да стигна до края, но минавам най-високата точка. Разглеждам околността и сега вече мога да се връщам. Поредната изумителна гледка – езеро във формата на сърце и огромен ледник. Планините вече са се сраснали с моето съзнание. Бих се учудила само, ако ги няма.
Тръгвам пеша по алеята, спирам от време на време. Разглеждам пейзажа и почивайки се наслаждавам. Настига ме жена, която ломоти на местния език, вади флакон и ми обяснява с думи и жестове, че ще ми напръска дланите, а аз трябва да ги разтрия и да поема аромата. Почти я разбирам, но пропускам онази част с разтриването. Подушвам ръцете си и острата миризма на кока се забива в носа ми. От това ми се повдига, замаяна съм, оставам на място. След малко ме настига мъж. Той вади флакон и „заплашително“ го насочва към ръцете ми. Спирам го с жест и му давам да разбере, че съм ароматизирана. Подминава ме, а аз вече разбирам, че това наистина освежава. Започвам по-смело да слизам надолу, докато се тръшвам на седалката в автобуса.
На другата сутрин търсим къде да пием кафе. Предлагат едно кафене наблизо – само на 300 м, а аз питам с „измъчен“ глас: „А на каква височина?!?“
Връщаме се в Лима – отново някакви десетина часа път. Наблюдение на селскостопански пазар – месо, зеленчуци, плодове и поредното пиршество в малък ресторант – празник за езика и стомаха.
А на другия ден за пръв път докосваме океана с поглед. Пътуваме за Наска. Неочаквано нещата започват да се случват бързо. Пристигаме на автогарата в града и местният водач Елвис ни посреща с новината, че се е вдигнал облак с прах и ако не видим веднага фигурите на платото, може изобщо да не успеем да ги видим. Така от автобуса се отправяме към летището, където ни чака самолетче. Полетът над фигурите е емоционален. От една страна е любопитството и желанието да се докоснеш до нещо, необяснимо за съзнанието на съвременния човек. От друга – страхът. Летим на „детска играчка“ с едва 12 места. Пилотът може и да е опитен, но през цялото време ни подхвърля във въздуха, а виражите и спусканията към фигурите кара стомахът ми да се свива, а бедрата ми се стягат и кракът ми „посяга към спирачката“. Огромните рисунки се появяват внезапно. Говорят ни на английски и ни разказват какво виждаме. Но няма нужда. Ясно очертани са кондорът, паякът, космонавтът, цвете, спирали… всичко. След първите минути си мислех, че нищо няма да видя, а после започнаха да се редуват. Чудя се какво е изпитала Мария Райхе – изследователката им – когато е започнала да осъзнава величието на това, което вижда. Посветила е целия си живот на тях, а така и не е разбрала кой, кога и защо е направил тези бразди в пустинята. Да – теории има. Предполага се, че са религиозни символи, астрономически календар, дори космодрум за извънземни… Но след толкова години нищо не се знае със сигурност. Геоглифите – рисунките в платото Наска, са на възраст между 17 и 22 века и не са единствената забележителност там. По-неизвестни са съществуващите останки от кладенци и аквадукти, които свидетелстват за една доста развита култура.
След спешната акция по наблюдение на знаците на своеобразната култура наска, разбираме, че утрешният ден ще е напълно свободен и лишен от всякакви туристически преживявания. Добре, че в групата имаме хора, които винаги търсят емоциите и на тях им хрумва да превземем пясъчните дюни с бъги.
Речено-сторено. Елвис ни осигурява машината и водача ѝ срещу скромната сума от 165 солис на човек и рано сутринта се натоварваме във возилото. Шофьорът ни много настоява да минем през някакви археологически разкопки, гробница и още нещо, но ние сме обладани от детски емоции (или може би от емоциите на кризата на средната възраст) и искаме най-вече адреналин. И го получаваме. Безумни спускания по дюните с бъгито, летим под парещото слънце и най-сладкото – спускаме се със сърф по пясъка. Минава ми през ум: „как биха реагирали природозащитниците, ако това се случи на дюните в Несебър?“, но честно казано не се притеснявам особено– в Перу си имат повече дюни и са по-големи.
Отново имаме фотосесия и следва сладката емоция да управляваш бъги в пустинята. Никой не отказва да е на шофьорското място, а последните започваме да затъваме в следите на първите. Прибираме се. Отново минаваме покрай полета с кактуси, отглеждани заради развиващия се върху тях паразит, който се използва в козметиката и химическата индустрия. Откликваме на поканата за археологическия обект и стъпваме на място, напомнящо едновременно „Бялото слънце на пустинята“, космически град и лабиринт – Лос Паредонес. Град с площад, улици, складове, казарми, построен с кирпичени тухли.
Тук опитваме и тамалес – поредното перуанско изкушение, осигурено ни от Петя. Царевична каша, овкусена и омесена с късчета месо или зеленчуци и завита в палмово листо. Пръстите да си оближеш…
Прибираме се в хотела. Май не разказах за него – стайчетата като в куклена къща, са с прозорци само към коридора. Добре е, че съм на първия етаж и не ми се налага да си качвам куфара нагоре. Закуската ни я сервират на покрива – тераса. Оттам се вижда градът, без да се забелязва колко е прашен и побелял от пустинния прах.
Остават още няколко часа и отново сме на автогарата. Следва нощен преход в „лукса“ на компания „Южен кръст“. Тръгваме за Арекипа. Споменах ли, че на всички автогари се проверяват паспортите на пътниците и ваксинационните им сертификати? Искат да сме с маски. Дори с двойни маски.
Пристигаме в „белия град“ Арекипа сутринта. Красив, с колониални сгради, изградени от бял камък. На „Пласа де Армас“ сме. Всички големи градове имат централни площади, които се казват така. Разбирам откъде идва „плацдарм“. Разглеждаме пазара, центъра, опитваме от сладоледа, направен от извара и пием едно бързо кафе в голяма сладкарница. По тортите на витрината разбираме, че е Денят на бащата.
Пътуваме в местност заобиколена от вулкани.
Отново сме в автобуса. Този път гидът ни е жена – Пати. Разказът за пренесени в жертва на вулканите деца ме разтърсва и аз се опитвам бързо да забравя. Редуват се картини от планинския пейзаж. Отиваме в Чивай. Намира се накрая на каньона Колка. Надморската височина е 3635 м. Уверяват ни, че каньонът е огромен, по-дълбок от Гранд каньон, но се намираме в неговата по – плитка част. Част от програмата е посещението на минерален извор. Няколко оформени с камъни басейна. Изворната вода е с температура 73°С. Във всеки басейн е с различна температура. За любителите на силни усещания има студен басейн, което не изключва възможността да се потопят и в реката.
Огромният ми куфар е замъкнат по стълбите до стаята в уютния ни комплекс. Това е единственото място, на което имаме печка. Вечерта ни забавлява оркестър, а момче и момиче представят национални костюми и танци от различни региони на Перу. Честно казано не са много убедителни и не ни въодушевяват. Уморени сме от нощния преход и се прибираме по стаите. Следващият ден ни очаква с още един от символите на тази страна – полетът на кондорите.
Не знам защо винаги съм мислела, че кондорът е голям орел. Всъщност той е лешояд. Андинският кондор е най-голямата птица. Възрастните мъжки екземпляри могат да достигнат размах на крилете над 3 м. Огромните си нокти използват само, за да се прикрепят за скалите, а клюнът е оръжието им, с което разкъсват месото. Мястото, на което можем да ги видим е неизменно през годините, така както и времето – винаги е предиобед. Впечатляващо е плавното им издигане и задържане над въздушните течения без да забелязваш размаха на крилата. Изплуват иззад някоя скала, а после се носят по някаква обяснима само за тях траектория, винаги отляво надясно по каньона. Избираме да извървим пътя им насреща и пеша. Какво като гоним 4000 м н.м.в.
Неминуемо е да се сетим за „Кондор паса“ – „Полетът на кондора“. Песента е писана през 1913 година. Полетът на кондора олицетворява стремежа към свобода и независимост. Мелодията става толкова популярна, че е призната за национално наследство за перуанците. От този момент песента ни преследваше почти до края на пътешествието.
Мятаме се на автобуса и пътуваме към Пуно. Спираме на малко павилионче, на което се предлага сок от кактус. Това е сравнително нова култура. Напитката е приятна, с леко кисел вкус и разхлаждаща. Кактусът заменя лайма в класическия коктейл писко сауър.
Една от спирките ни е на мястото, от което се виждат вулканите на провинция Арекипа. Впечатляват ме не само те – над едно от гърлата дори се издига дим. Забележителни са полетата с издигнати каменни пирамидки, с каквито сме свикнали да означаваме някоя пътека в планината. Там това е знак на почит към Пачамама – богинята на земята, закрилницата на хората. Един от групата вади устройство и обявява тържествено: 4880 м н.м.в. Вече почти не ни прави впечатление. Късно пристигаме на брега на голямото езеро – Титикака.
Хотелът ни посреща с обичайната купа с кока и гореща вода за чай. Намираме един от най-вълшебните ресторанти в града. Салатите, вечерите – няма да ги описвам, но….десертът – крем брюле с кока! И това опитваме. На другия ден дори взимаме рецептата. Изпълнението ѝ в България се оказва леко затруднено. Трябва внимателно и незабележимо през границата на ЕС да пренесем малко листа от кока, които след това се стриват и се прибавят на прах в брюлето.
Следващата ни разходка е предшествана от огромен парад. По улиците на Пуно вървят хòра, развяват знамена с квадратчета в цветовете на дъгата, пеят, танцуват, гърми музика, всички са много усмихнати. Кратка справка ни дава информацията, че е 22 юни. И ако на нашето полукълбо това е най-дългият ден, то в Андите това е най-краткият ден в годината. Андинскиият народ посреща Новата година. Така те отбелязват нарастването на деня. Сдобиваме се с едно знаме и за нашата група. Днес то се съхранява при Петя.
След закуска тръгваме към Титикака. Преди това ни е посочена сградата на университета, който е на 165 (!) години. Впечатляващо. Очакваш тези хора да са отдадени на науката и образованието. За съжаление през следващите няколко часа картинката е съвсем друга. Тръгваме към плаващите тръстикови острови на Титикака. Според нашия гид, местното население започва да ги прави, за да се скрие от завоевателите и за да не могат да им вземат данъци. Днес има 36 такива острова. Всеки от тях посреща група туристи, като се разпределят внимателно, за да няма струпване. На нашия остров тази година, на ротационен принцип, президент е 26-годишна жена. По зададен сценарий тя представя как се прави тръстиков остров. На него има няколко къщурки. Във всяка има семейство. Пеят ни, разказват ни за живота на острова. После всяка „завлича“ някой от нас в „кочинката“ си. Натъкмяват ни с техни дрехи.
Аз съм избрана от президентката. От името ми запомня само „Дора“ и непрекъснато ми повтаря „Дора- президент“. После се опитва да ме накара да си купя нещо от изработените от тях сувенири. От това живеят… но някак не успявам да харесам нещо. Появяват се и няколко дечица – мърляви и окъсани. Момиченцето иска да му подаря нещо, а в чантата си имам само пакетче салфетки и ластик за коса. Не мисля че остава доволна. После се качваме да се повозим и на тръстикова лодка. Отсреща ни чака корабчето, с което ще стигнем до най-големия естествен остров на езерото – Такила. Титикака е огромно езеро – над 8000 кв.км. Има няколко острова, а жителите им се опитват да пазят водите му чисти. Не изхвърлят отпадъците си в него и водите му са наистина бистри. В далечината се виждат боливийските върхове на Кордилера реала. Езерото е гранично за двете държави. Перуанците се шегуват, че при тях е „Титик“, а при боливийците „ака“ (на испански е Тити и Kака).
Слизаме на брега на Такила, където ни посрещат униформени „големците“ на острова. Туристите сигурно сме няколко пъти повече от постоянното население. Островът напомня на голяма купчина и надморската височина започва да се усеща – 3800 м. Има две големи сцени, а в праха танцьори и музиканти ни демонстрират местни забавления. Виждаме как се прави шампоан от растения и как се тъкат традиционните покривки и килими. Както цяло Перу и тук е един голям пазар на ръчно изработени сувенири, шапки, чорапи и други.
Разхождаме се сред оскъдна растителност. Местните мъкнат боб, който преди това с най-обикновен сърп са окосили от малките си нивички. В ресторанта похапваме чудно вкусна рибена чорба. На острова расте муню – билка с приятен аромат (за разлика от коката).
Завръщаме се в Пуно и този път и аз минавам през многобройните магазинчета, за да се снабдя с някоя и друга фланелка с надпис „Перу“. Разбира се завършваме в открития преди ден от нас ресторант и се приготвяме за нощен преход до Куско и после до Олантайтамбо.
Пристигаме в Куско. Оттам ни поема бус и според обясненията на гида ни Карлос трябва да пътуваме по черен път, защото другият е в ремонт. После разбираме, че е във грешка, защото не срещаме нито един автомобил, но пък това ни даде възможност да видим някои други „чудеса“. Например видяхме върховете Виктория и друг връх с незапомнящо се име. Между тях, в седловината се е скрил Стария връх (Мачу Пикчу). После видяхме чудото „хотелски стаи, окачени на скалата“ и разни други гледки.
Най-после сме в Олантайтамбо. Рано сутринта е и почти няма хора. Налага ми се да придвижа големия куфар по калдаръм, а после и по малко стъпала. В самия хотел, отново трябва да го мъкна по стълбите, но поне няма да го свалям два дена. Е, винаги има някой мъж, готов да помогне.
Закусваме в ресторантчето. Приборите са поставени в специално издялан камък. После виждаме, че е така и на други места в селото. Лягаме, за да наваксаме пропуснатия през нощния преход сън. Когато няколко часа по-късно се събуждаме, се оказваме на едно ново, съвсем различно и оживено място. Намираме се току до чаршията, която е отворила кепенци навсякъде около нас. Перо от кондор с наниз от сини мъниста струва 140 солис (70 лв.), а аз пожелавам на продавачката (на чист български) да си го забие където иска. Не съм изнервена, но този пазар започва да ме привлича въпреки волята ми. И аз започвам да се смесвам с купувачите и да усещам желанието да запълня празнотата в куфара си с какво ли не.
Олантайтамбо е много забавно градче. Близо е до Мачу Пикчу, има много заведения, дори (почти) европейски кафенета, но най-голямата забележителност са изградените от инките тераси и хранителни складове. Започвам да проумявам бавно, че Мачу Пикчу не е нещо уникално. В тази страна има много руини, останали от инките. Намираме се в Свещена долина, а руините, които виждаме са от XV век, при управлението на Пачакутек – владетел на инките. Олантайтамбо е известен и като Жив град на инките, тъй като там се пазят някои от традициите и обичаите им. Сградите са построени от камък и глина.
Кратка разходка до складовете за храна на инките на около 30-40 мин от центъра на градчето ни ободрява. Вече сме готови да щурмуваме нови пазари и забележителности.
Следващият ден започва рано с „бегом“ до гарата. Паспортна проверка, проверка на сертификатите и маски . Всяка група има точно определено място във вагона. Забранено е яденето и пиенето във влакчето, за да не се свалят маските, но май това не се спазва много. Служителите на железниците изглеждат много елегантно в рединготите си. На обяд са ги свалили и са останали по красиви жилетки с жълти копчета. Прозорците във вагоните има и на извивките към тавана. Природата влиза отвсякъде, а от време на време на пътниците ни съобщават покрай каква забележителност минаваме. Виждаме и началото на „Пътя на инките“, откъдето започва няколкодневният пешеходен маршрут за изкачване на Мачу Пикчу. Движим се по течението на игривата река Урубамба, по която се правят и рафтинги. Пристигаме на гара Агуас Калиентес.
Оттук тръгваме пеша за най-важния обект на нашата програма. Нито секунда не съм се колебала трябва ли да измина пътя до Мачу Пикчу пеша. Час и половина е. А аз дори и за 2 часа все ще го превзема. Е… не е толкова лесно. Този път не надморската височина, а хилядите стъпала до горе изтормозват душата ми. Освен нашата група нагоре ме настигат само две двойки младежи. Насреща се движат повечко хора. Най-после съм пред входа на това чудо. Тълпят се стотици туристи, изсипвани от автобуси. Забранено е използването на щеки, големи раници, чадъри, високи токчета, огнестрелно и хладно оръжие, танците…може би има още. Задължени сме да сме на разстояние и да бъдем с маски. Маските бързо отпадат….
Ето го комплекса. Според Карлос трябва да се качим на най-високото място, за да го видим в целия му блясък. Добре. Тръгваме по нагрятата от слънцето каменна алея и когато сме на върха започвам да дишам като Дарт Вейдър. Това събира няколко охранители около мен, но бързо ми минава. И вече мога да се огледам. Намираме се на голяма тераса, по която се разхождат туристи и лàми. Не можем да се застояваме дълго в края на терасата, пред изумителната гледка на руините на „Изгубения град“, защото всеки иска да се снима точно там. А охраната следи и за това. Oсъзнавам няколко неща – за нас българите нищо не е толкова древно, колкото си го мислят някои народи. Инките не са древна цивилизация, след като са живели и строили по тези места преди има-няма 7 века. Когато България е била завладяна от Османската империя преди горе-долу толкова време – по нашите земи отдавна се е знаело какво е колело и са се ползвали железни уреди, имало е ковачи. Инките не са познавали колелото, а камъните са били обработвани с други камъни.
Едно от съоръженията, които Карлос ни посочва с гордост е „обсерваторията“ или Храма на слънцето. На фона на правоъгълните руини, тя се забелязва защото е с формата на полукръг. Има два отвора, през които минават слънчевите лъчи на 22 юни и на 22 декември. Т.е. инките са имали известни астрономически познания. Траките са били наясно с това поне 15 века по-рано. Но както отбеляза един от групата: „Перуанците това не ги интересува, защото те продават своята история“.
Мачу Пикчу е построен точно тук, защото има вода и достатъчно материал за изграждането на сградите. Но изумителна е природата наоколо – високи, стръмни върхове, обрасли в зеленина – намираме се в началото на джунглата. Профилът на планините напомнят профила на индианец. Върхът, който се явява неговият нос е достъпен, но не влиза в билета за нашата обиколка. Впечатляващо е и решението за укрепване на върха – оформянето на терасите, които са били и препятствие, и място за отглеждане на различни селскостопански култури. Седя срещу сградите, полепнали на хълма и разбирам как на някого може да му хрумне да прави подпорна стена, в която има стаи за гости. След задължителната фотосесия слизаме към същинския град. Или може би ритуален център. Защото простолюдието не е влизало там. Там са били само шаманите и първенците. В града има руини на 140 сгради, каменни стълбища, 16 фонтана или по-скоро водна каскада, вижда се и каналът, по-който е довеждана водата. Намираме се на мястото за жертвоприношения, следва храмът на великия жрец, после минаваме и покрай кондора – това е барелеф, а скалите около него са като крилете на птицата, има стълби, слизащи под земята – според обяснението кондорът е отнасял душите на умрелите в подземното царство. Интересно е, че на няколко места видях табела да не се оставят монети. Но имаше оставени листа от кока, а Карлос разработи цял ритуал как да благодарим на боговете, че са ни допуснали тук. Аз благодаря на Кирил…
Имам още една изпълнена мечта. Изпари се трепетът, няма го страхопочитанието към неизвестното и за пръв път усещам умората от пътешествието. Мечтата „Мачу Пикчу“ изпревари мечтата „Париж“.Чудя се с какво още може да ме изненада Перу? Завръщаме се в Оланатайтамбо и откриваме едно тихо и празно градче – няма ги туристите, ресторантите са празни… Може би всички са се отправили към Куско, където на другия ден е Празникът на слънцето. Дръж се Куско, идваме и ние, утре рано.
Е, да де, ама се оказва, че не е достатъчно рано. Центърът на града е пълен с хора. До хотела ни не може да се влезе с буса. Обикаляме дълго, за да се приближим максимално. Стоварват ни с куфарите и раниците на едно кръстовище и по калдъръма се придвижваме към заветното място за нощувки. Няма и 200 м. Ако бях в Париж… И хоп – още една изненада. До входа се стига по стъпала – уличката е в ремонт. Стаите не са готови, оставяме багажа и се отправяме към плацдарма. Там яйце да хвърлиш, няма къде да падне. Първата част от празника е към края. Сега народът се отправя към археологическите разкопки на върха над града. Там ще се разиграе ритуалът по посрещане на слънцето. Вървим нагоре, нагоре, нагоре. Настигат ни хора, не, не – поток, река от хора, при това пълноводна. Минаваме границата от 4000 м н.м.в. И аз почти припадам от недостиг на въздух и от лудостта около мен. Притичват ми се на помощ хòра, помагат ми с кока-фъшкала, дори викат лекар, когото така и не дочаквам. Хълмът над оформената сцена е гъмжило. Спускаме се към отсрещната страна. И тя се пълни. Полицията плътно загражда мястото. Билетите за седящите места са 100 долара. Не ми минава през ума, че може да си купя билет. После – съжалявам. Видимост – няма. Решаваме да си тръгнем и се оказва, че движението е еднопосочно. Не можем да се върнем оттам, откъдето сме дошли. Трябва да преминем през всички панаирджийски сергии. Не знам откъде се е взел всичкият този народ. На първомайския панаир със сигурност има по-малко хора. Бих казала хиляда пъти по-малко. Спускаме се към града с надеждата, че сега ще е свободен за туристи. Заставаме на площадка, за да го видим от високо. Хора, къщи, салтанати… е, в перуански стил, с намеса на готическа архитектура. Красиво е с тесните и стръмни улички.
Най-после можем да се настаним в стаята и…оказва се, че няма асансьор. Стаите нямат и прозорци, но пък имаме телевизор. Притърча персонала, за да въздигне куфарите ми до първия етаж.
Следва разходка по улиците на Куско. Градът е като един огромен пазар. Пъстри плетива са превзели тротоарите. Покривки, шалове, кукли, накити…Цяло Перу е като огромен пазар. Когато веднъж сутрини се разхождах в търсене на кафене, открих, че първи излизат на работа плетачките на шапки. Всяка заема своето място, разстила стоката си, хваща куките и започва да плете. Да се чудиш кой купува всичко това. Всички знаем за пазарния принцип – ясно е, че има кой.
Пред величествената катедрала има паметник. Около него се тълпи народ. Хора с жълти жилетки веднага се набиват в очи. По надписа на гърбовете им става ясно, че са фотографи. Десетки искат да се снимат на това място. Не станах свидетел на скандал за ред. Като цяло перуанците са доста приветливи, не са агресивни. В края на ограждението фотографите разпечатват снимките. Отнема минути.
Чуват се залпове. Оказва се заря. Още е светло и фишеците са почти незабележими. Приближава шествие. Група юноши носят конструкция, с която прогонват любопитните от улицата. Хората се трупват по тротоара. След децата са мъжете, които носят на носилка огромна кукла на техен светец. Всичко това е под звуците на оркестър. Множеството е въодушевено.
Влизам в близките магазинчета. Те са два вида – евтини със сувенири и много, ама много скъпи с качествена стока, често от вълна от алпака или лама.
Вечерта отново доставяме радост на сетивата си в поредния ресторант с класическо местно меню.
След проведен телефонен разговор с Кирил решавам, че ще направя всичко възможно да достигна до „черешката на тортата“ – последната точка от нашата програма – планината Рейнбоу.
Тръгваме рано сутринта – в 4 часа. Уважавам гидове, които карат групите си да тръгнат толкова рано. По-късно разбираме защо точно така е трябвало да постъпим. След попътна закуска на бюфет вече сме горе – в началото на пътеката към това чудо – планината-дъга. Трябва да изминем почти два километра. След това има две големи изкачвания. Полегатата част може да бъде измината с катър – изобщо не се колебая – това е моят транспорт. А Карлос ме убеждава, че дори и да не извървя последния етап – пак си заслужава да стигна в подножието на „дъгата“. Тръгвам. Водач ми е жена на име Аугуста. Изглежда много стара и немощна, но по пътя подтичва и непрекъснато придърпва горкото животно. Стигаме до „обръщалото“ и честно казано предстоящият път ми изглежда невъзможен за изминаване. Но вече виждам многоцветния хълм. В подножието му съм и любопитството ме дърпа към точката за наблюдение. Тръгвам. По-голямата част от групата е далече зад мен и вървя бавно, с мое темпо, без да ускорявам дишането. Достигам до малка седловина. Оттук остават само десетина – петнайсет минути ходене, но е много, много стръмно. „Пазарът“ е отворил. Има жени, мъже, бебета, лами, украсени с пискюли и готови за снимки. Планината е зад тях като шарена черга. Рейнбоу е сравнително наскоро открита забележителност – през 2013 г. Появява се когато покриващият я лед се разтопява, попива в слоевете минерали и се е получило това, което виждаме.
Взимам въздух и започвам да броя стъпала и крачки. 50…30…30…20… Започват да ме настигат хора от моята група, виждам европейци, тежко дишащи, прииждат любопитни, но остава малко. На всяко спиране хвърлям поглед към Планината на цветовете и това ми дава „кислород“. Горе съм. Намирам се на природна площадка. Видимостта е 360° и Рейнбоу не е единствената гледка, която те усмихва. Но това, което ме кара да гледам света със самочувствието на покорител, е табелата, на която пише, че съм на 5036 м н.м.в. Групата е на върха и Карлос ни посочва мястото, на което се прави „задължителната“ снимка. Планина, в характерен за индианците десен, и всеки един от нас застанал в любима поза. Вдигам ръце като покорител, но знам, че всъщност природата ме е покорила.
На върха вече има митинг. Тръгваме да слизаме и срещу нас се задава манифестация. Част от групата решава да прояви любопитство и да се изкачи до отсрещните върхове, за да надникнат към скритата от погледите ни долина. И ето ти пречка: в подстъпа стоят двама местни и не пускат да преминеш, ако не си платиш такса. Любопитна подробност е,че пътеките са разпределени между съседните населени места. Всяко от тях си иска своя данък. След бурни преговори таксата е намалена до възможна за плащане и най-смелите, подготвени и бързи, ни носят снимки от прекрасни пейзажи.
Край! Пътешествието ни в един непознат свят свършва. Привечер е полетът ни със самолет до Лима.
На летището сме 3 часа преди обявеното за излитане време. Претърсва се куфара на всеки пътник. Какво точно очакват да намерят не ни става ясно. Но всички са смутени от огромните пакети с мръсни дрехи. Не се стига до там. Някои дори имаме късмета, да ни прегледат багажа „формално“. Преминаваме през контрола. И сме във фоайето на летището. Нито един павилион за храна и само вединг машини за вода и чипс. Работят с монети, а ние нямаме. Или с карти, но различни от нашите. Заради ковид, храненето и пиенето са нежелателни. Едвам дочаквам да се качим в самолета. И си купувам най-скъпата вода на света – 6 лв. за половин литър. Здраве да е!
Лима ни посреща. Настаняваме се в хотела. За трети път сме в града, но този път виждаме нещо много, много различно. Кварталът е чист, с красиви сгради – Мирафльорес. Факт е, че тук са настанени посолствата на няколко държави. 200 м разходка и Пасификът е пред мен. За да стигна до брега трябва да сляза 3 аутобана надолу. Но гледката към водната шир е прекрасна. Паркът, в който се разхождам е пълен със спортисти, кучета и туристи. По-късно, вечерта, виждаме възрастни, които просто танцуват…
По-късно цялата група се спуска до океана. Имаме близка среща със сърфистите. Потапяме крачета във водата. След дълга разходка по брега попадаме в съседния квартал – Баранко. Тук нещата изглеждат още по-различно и няма как да е иначе – това е артистичният квартал на Лима. Рибният ресторант, който ни препоръчват, не ни изненадва с нищо – толкова е вкусно, колкото на почти всички места. Поръчваме познати и непознати „заглавия“ от менюто, а всяка порция пристига все едно, че ще участва в кулинарна изложба. След всички перуански ресторанти, след вечерна разходка, влизаме на „инспекция“ в колумбийски ресторант. Настроението е бойно, всички усещаме сладостта на това да се завърнем. Само още няколко часа сън. Но преди това – малко бар, забавление и към хотела…Трудно е да обясниш – искаш и не искаш да свършва, искаш и не искаш да останеш в този свят, бързаш и не бързаш да се прибереш.
Последния ден от екскурзията отделяме за историческия център на Лима. И чудо – слънцето успява да пробие през мъглата. Прекрасно е да видиш целия град усмихнат. Попадаме на смяната на караула пред президентския дворец. Военният оркестър се строява близо до оградата. Музикантите вадят ноти и ние чакаме с удивление да чуем коя мелодия не познават толкова добре. Прозвучава поп музика, която почти ни кара да подскачаме и танцуваме. И понеже не може всичко да е на 100 % добре, центърът се оказва с доста разкопани улици в ремонт. И все пак получаваме представа за това как изглежда центърът на перуанската столица.
Бързаме за обяд, а след това последните свободни места в куфарите запълвам с екзотични плодове – черимоя, гренадия, маракуя, карамбола, пепино… Не взимам манго, макар да ме убеждават, че е много по-вкусно от това, което е по българските магазини. Все пак манго сме виждали. Куфарът ми вече надхвърля едни 24 кг и се принуждавам да даря 2 кенчета перуанска бира на колегите от групата. Летим към летището. Там правя последната покупка – чай от кока – запечатана кутия, с надеждата, че няма да ми я измъкнат от ръчния багаж на проверката в Париж. Подаръкът е специално за човека, който ни направи страхотни бандани на всички от групата, с имената ни, за спомен от Перу 2022.
После пътят е познат – Париж – София и у дома. На другия ден разбирам, че пренасянето на екзотични плодове е точно толкова забранено, колкото и листата от кока. Е, значи съм се минала – можело е да донеса повече кока ;).
Така завършва моето приключение, но накрая се чувствам длъжна да направя две уточнения:
- Помощта от Кирил далеч не е само финансова – можеше да имам цялата сума и да направя…ремонт на коридора (например)
- Кока е растение, което съдържа кокаин, но не е наркотик. В Андите се използва за лечение на десетки болести, а от туристите най-вече за тонизиране и преодоляване на височинната болест.
